Mastermind Bulgaria :: Портал за личностно развитие, духовно израстване и ефективно управление на живота. ::

Цялостна картина на човешкият интелект
Нашата интелектуална или рационална интелигентност е онова, което използваме за решаването на логически или стратегически проблеми. Психолозите разработват тестове за измерването й и тези тестове се превръщат в средство за разпределянето на хората по степен на интелигентност. Известна е като коефициент на интелигентност, умствена интелигентност (УИ) или IQ, за който се предполага, че може да определи какви са способностите на човек. Колкото по-висок е коефициентът на интелигентност, твърди теорията, толкова по-висок е интелектът на индивида.

В средата на 90-те години Даниел Голман популяризира едно изследване от много невролози и психолози, показващо, че емоционалната интелигентност (ЕИ) е също толкова важна. ЕИ ни позволява да разбираме чувствата – нашите собствени и тези на другите хора. От него зависи съпричастността ни, състраданието ни, мотивацията ни и способността ни да реагираме адекватно на болка и удоволствие. Както изтъква Голман, ЕИ е основно изискване за ефективното използване на УИ. При увреждане на частите на мозъка, отговарящи за чувствата, ние ще мислим по-неефективно.
В края на века множество нови, но засега ненапълно осмислени научни данни показват, че съществува трета „интелигентност”. Цялостната картина на човешкия интелект и потенциал ще добие завършен вид едва след анализ на нашата духовна интелигентност (ДИ).

Какво е духовната интелигентност?
Речникът „Уебстър” описва думата „дух” като „живителния или жизнен принцип; онова, което вдъхва живот на физическия организъм за разлика от материалните му елементи; жизнения дъх”. По своята същност човешките същества са духовни създания, и едно от обясненията за това е, че те изпитват нуждата да задават „фундаментални” или „универсални” въпроси. Защо трябва да продължа, когато се чувствам потиснат или победен? Защо съм се родил? Какъв е смисълът на живота ми? Това е специфично човешки копнеж, желанието да придаваме значение и стойност на постъпките и преживяванията си. Желаем да видим живота си в един по-широк, по-наситен със смисъл контекст, независимо дали това ще е семейството, общността, работата, религията или самата Вселена. Под ДИ можем да разберем онзи интелект, чрез който размишляваме върху проблеми на смисъла и ценностите, онзи интелект, чрез който можем да поставим действията и живота си в един по-широк, по-богат и наситен със смисъл контекст, интелекта чрез който преценяваме, че даден начин на действие или жизнен път е по-значим от друг. ДИ е необходимата основа за доброто функциониране както на УИ, така и на ЕИ. Това е нашият висш интелект.

Религиозен ли е духовният човек?
Да си духовен не означава задължително да си религиозен. Да си духовен означава да имаш ясна представа за своята същност, цел и смисъл на живота и с помоща на вътрешната сила генерирана от това, да реализираш потенциала си в заобикалящият те свят. Някои хора казват „да действаш от ролята си на дух”, тоест от ролята на твоите принципи, ценности и вярвания, които по природа не са материални, а елементи от нематериалното, духовното.

Фундаменталната криза на нашето време
Както казва Виктор Франкъл, световно известен невролог и психотерапевт, търсенето на смисъл е основната мотивация в живота ни. Именно това търсене ни прави духовни същества. И именно когато този съкровена нужда от смисъл остане неудовлетворена, животът ни изглежда жалък и празен. Но днес тази потребност остава незадоволена при прекалено много хора и фундаменталната криза на нашето време е духовна. Нашата съвременост се характеризира с упадък на семейството, общостта и традиционната религия и загуба или липса на герои и е изпълнена с млади хора, които се опитват да разберат себе си. Живеем във време без ясни правила, без ясни ценности, без ясен път за израстване и без ясна представа за отговорност. Липства ни цялостен контекст, в който да разположим живота си, онзи естествен смисъл, от който бихме могли просто да бъдем част. До голяма степен тази духовна пустиня е следствие на високата ни УИ. Чрез разума ние сме се откъснали от природата и от ближните си и сме се отдалечили от религията. Загубили сме усещането си за изконните ценности, свързани със земята и сезоните, с деня и отминаващите часове, с всекидневните ритуали на живота ни, с тялото и неговите промени и със смърта като естествен край. Ние виждаме, използваме и изживяваме само непосредственото, видимото и прагматичното. Ние сме слепи за по-дълбоките символи и смислови равнища, които поставят целите ни, дейностите ни и нас самите в една по-широка екзестенциална рамка. Не сме далтонисти, а слепи за смисъла. Как сме станали такива?

Днес само УИ или рационалната интелигентност не са достатъчни. Хората не търсят разумни причини, за да живеят, нито пък чисто емоционални. Не им е достатъчно да намерят щастие в съществуващата конюктура. Те искат да подложат на съмнение самото устройство на нещата, начина си на живот и да намерят нов смисъл, онова неуловимо „повече”. Дори само чрез задаването на подобни въпроси те демонстрират необходимостта да използват духовната си интелигентност, интелигентност която им дава смелостта да бъдат различни, да се противопоставят на статуквото, която им помага да отговорят на въпросите за добро и зло, за морала, която неусетно ги кара да мечтаят, да се стремят, да не спират да опитват и да продължават напред с високо вдигната глава.

Източник: "Духовна интелигентност", Дана Зохар и Иън Маршал

Ръководителите на съвременните народи наново трябва да обърнат внимание на законите, по които се ръководи и направлява живота на човечеството, за да не се влияе то от случайни настроения и временни интереси при насочване на своята обществена дейност. Те трябва да се позамислят и да си зададат задача да проникнат дълбоко в тия биологически закони и да се съобразяват с тях, следвайки ги неотклонно в нареждането на социалния и културен живот на всички народи. Днес виждаме всички европейски народи да се лутат в разни направления и да изразходват своята материална и духовна енергия в безполезни постижения. Казано на друг език, средата, в която живеят всички народи в Европа, е станала много нездравословна, пълна с отрови и вредни за човека влияния. И методите на живота са станали нецелесъобразни, поради което приложението на тия методи не дава никакъв практически резултат. В това отношение съвременните европейски народи приличат на ония отделни личности, които отлагат постоянно изплащането на своите дългове, и последните от година на година се увеличават все повече и повече. Постига ли се целта с това отлагане? - Не! Защото така дълговете стават непосилни и неизплатими.

Радостта и удоволствието, които изпитваме, когато даваме и получаваме са естествена част от нашата природа. Какво ни отделя тогава от състрадателната ни природа и ни кара да ставаме жестоки, да не уважаваме човека до себе си и да се използваме един друг? И как може да се обясни факта, че има хора, които и при най-непоносимите условия успяват да съхранят естествената си способност за съчувствие и състрадание?

Един от основните фактори които оказват силно влияние за това да бъдем агресивни един към друг, и който ни отдалечава от естественото ни състояние на съчувствие е специфичната форма на езика, която използваме когато общуваме с другите. Наречена „отчуждаваща комуникация” тази форма на общуване блокира нашето съчувствие проявявайки се в различни ситуации.

Един от видовете отчуждаваща комуникация е моралната присъда, която загатва, че хората, чийто действия са в дисхармония с нашите ценности, са лоши или грешни. Такъв вид присъда ще открием в изказвания от рода на: „Проблемът ти е, че си егоист”, „Винаги мислиш само за себе си”, „Това не е възпитано”. Обвинения, обиди, потъпкване, поставяне на етикети и диагнози, критикуване, сравнения – всичко това е вид присъда.

В света на присъдите основното, което ни занимава, е „КОЙ КАКЪВ Е”.

Когато използваме езика на отчуждаващата комуникация и искаме да си обясним поведението на другите, основното, което ни занимава в мислите и в общуването ни, е да търсим грешката в тях. Търсим грешката и в самите себе си, когато се случи да не разберем нещо, или когато не реагираме така, както бихме желали. Вместо да обърнем внимание на това, от което другите може би се нуждаят, а не го получават, ние започваме да класифицираме, анализираме и да определяме степените на погрешно поведение. По този начин, ако партньорът ми иска повече чувства и нежност, отколкото аз му давам, тогава той е „несамостоятелен и досаден”. Но ако аз се нуждая от повече чувства и нежност, отколкото той ми дава, тогава вече е „студен и безчувствен”. Ако за колегата ми детайлите са по-важни, отколкото за мен, тогава той е „дребнав и критичен”. От друга страна, ако детайлите са по-важни за мен, отколкото за него, тогава той става „мързелив и небрежен”.

Този вид анализиране на хората всъщност е трагичен начин да изразим собствените си ценности и нужди. Трагичен, защото изразявайки така своите ценности и нужди, ние увеличаваме съпротивата и самоотбраната точно от страна на онези, чието поведение е от най-голямо значение за нас. Трагичен е и защото, ако все пак се съгласят с нашето мнение, че грешката е в тях, и все пак решат да действат в хармония с нашите ценности, тогава ще го направят от страх, вина или срам.

Сравнението е форма на присъда.

Друга често срещана форма на отчуждаваща комуникация блокираща състраданието са сравненията. В своята книга „Как да станем нещастни”, Дан Грийнбърг демонстрира с чувство на хумор коварната сила, която сравняващият начин на мислене е способен да упражни върху нас. Едно от упражненията, които той предлага е да се сравним с изобразени на плакат мъж и жена, които според стандартите на съвременните медии, въплъщават идеала за физическа красота. Упражнението гарантирано дава обещаващия ефект: колкото по-често се сравняваме, толкова по-жалки и по-нещастни започваме да се чувстваме. И това е само началото. Какво става ако почнем да сравняваме начина си на живот, парите които печелим, колата която караме и постижения, които имаме с тези на световно известни личности от телевизията и списанията. Става очевидно колко нещастие сме си докарали и колко успешно този начин на мислене блокира съчувствието – както към нас, така и към другите.

Мислене, базирано на принципа „на всеки според заслуженото”, блокира състрадателната комуникация.

Отчуждаващата комуникация също така е свързана с разпространеното схващане, че някои постъпки трябва да бъдат възнаградени, а други – наказани. Този начин на мислене е изразен чрез думата „заслужава”, например „Той заслужава да бъде наказан за това, което стори.” Това предполага лошотия от страна на онези, които се държат по определен начин, и приканва те да бъдат наказани, за да се разкаят и променят своето поведение. В интерес на всички хора е да се променят не за да избягват наказанията, а защото виждат ползата за самите тях от една такава промяна.

Вместо да се учим как да бъдем наясно със собствените си чувства и нужди, ние израстваме, усвоявайки език, който предразполага към използването на епитети, сравнения и изисквания, както и към произнасянето на присъди. Въпреки това радостта от това да даваме и получаваме и да бъдем съпричастни е част от нашата природа. С помощта на подходящи езикови и комуникационни умения ние можем да запазим своята човечност и в най-тежките моменти. Откликвайки на нуждите на хората, разбирайки и съпреживявайки техните мисли, думи и чувства ние създаваме устойчиви и дълбоки взаимоотношения с тях. Взаимоотношения, трудно заменими в днешния взаимосвързан свят. Взаимоотношения необходими за успеха и щастието на всеки човек.

Източник: Общуване без агресия - наръчник по ненасилствена комуникация, Маршал Розенберг

Организацията и управлението на времето винаги е била актуална тема. Днес, повлияни от динамиката на ежедневието и неограничените достъп до информация и възможности за развитие, ние все повече обръщаме внимание на константата време. Ще ни стигне ли времето да постигнем целите, които сме си поставили, да ходим на лекции и да работим, да работим и да се забавляваме, да градим  професионална кариера и да имаме пълноценен семеен живот. "Организирайте се и действайте съобразно приоритетите си" е фразата, която показва еволюцията на три поколения в изграждането на теорията за организиране на времето и основният въпрос сред широката гама от подходи и начини е как това да се осъществи най-добре.

Личното управляване и организация извървяват същите пътища, както и много други човешки стремежи. Основните етапи на развитие или "вълни" (както Алвин Тофлър ги нарича) следват една след друга, като всяка от тях добавя съществено ново измерение. Например при социалното развитие аграрната революция е последвана от индустриалната, която, на свой ред, е последвана от информационната. Всяка следваща вълна предизвиква прилив на социално и лично израстване. По същия начин и в областта на организацията на времето всяко поколение използва опита на предишното, получавайки възможност по-добре да контролира живота си.

Първата вълна или поколение, това на аграрната революция, може да бъде характеризирано чрез бележки и списъци – едно усилие да се създаде приемственост и обхващане на многото изисквания, поставени спрямо човешкото време и енергия.

Второто поколение, на индустриалната революция, може да бъде характеризирано чрез календари и работни бележници. Тази вълна отразява опита да се погледне напред, да се предвидят бъдещите действия и събития.

Третото поколение, формирано по време на информационната революция, представлява днешната организация на времето. Към идеите на предишните поколения се прибавя и важната идея за приоритетност, за избистряне на ценностите и сравняването на относителната стойност на дейностите спрямо тях. В допълнение третото поколение акцентира върху поставянето на цели – дългосрочни, средносрочни и краткосрочни – спрямо които времето и енергията се хармонизират с ценностите. То също така работи с понятието за всекидневно планиране, за изготвяне на конкретни програми за реализация на важни цели и дейности.

И докато третото поколение все още правеше тези „открития”, хората започнаха да осъзнават, че ефикасното планиране и контрол над времето много често водят до противоположно резултати. Акцентирането само върху „ефикасността” създава очаквания, които се разминават с възможностите за създаване на искрени взаимоотношения, за удовлетворяване на човешките нужди и за пълноценно изживяване на спонтанните мигове в живота.
Много хора не приемат програмите за организация на времето и планирането, защото те ги карат да се чувстват прекалено програмирани и ограничени и се връщат към техниките на първото и второто поколение, опитвайки се да запазят взаимоотношенията си, спонтанността и качеството на живот.

Свидетели сме на появата на ново, коренно различно четвърто поколение, което разбира, че „управляването и организацията на времето” е погрешен израз, защото предизвикателството е не да управляваме времето, а да управляваме себе си. Удовлетворението идва както от очакването, така и от реализацията. Очакването (и удовлетворението) лежат в нашия Кръг на Влияние.
Очакванията на четвъртото поколение не са насочени към нещата и времето, а към запазване и подобряване на взаимоотношенията, към постигане на дълбоки, устойчиви резултати. Това е баланса между целите, които искаме да постигнем и усилията които ще положим за тяхното постигане. Баланс според, който едното не е за сметка на другото и според, който приетата от обществото „цена”, която трябва да бъде платена, губи своят смисъл.

Източник: Седемте навика на високо ефективните хора, Стивън Кови