Mastermind Bulgaria :: Портал за личностно развитие, духовно израстване и ефективно управление на живота. ::
Щастие (43)
Седемте тайни на Майка Тереза за Любовта
Смисълът на живота е единствено в Любовта и всеки човек е достоен за нея!
1. Ние си мислим, че любовта е чувство, но тя е действие!
Да бъде само монахиня в тих манастир, не привлича Агнес. Родена в албанско семейство, тя напуска цивилизована Европа и тръгва да дири своето място в света. Така стига чак до Калкута на просяците, само с пет рупии в джоба. В продължение на половин век, от сутрин до вечер тя мие, храни, чисти и лекува бедните. Неуморно се труди до смъртта си, когато през 1997г. напуска този свят на 87 годишна възраст. Основаният от нея Орден на милосърдието продължава да приема бедни, болни от СПИН, рак, проказа. В 126 страни по света има създадени 563 приюта и стотици хора, които са отдадени на идеята да продължат нейното дело.
~ . ~ . ~
Да живеем и да бъдем малко по-добри! По примера на Майка Тереза
През 20-ти век, част от нашия съвременен живот, е изпълнен с политици с неясни и егоизтични мотиви, стоящи зад фалшивите си усмивки и скъпи прически. Супер модели скриващи празния си мозък зад тонове грим. През същия този 20-ти век един човек обаче живее живот далеч от егоизма и нарцисизма на гадните, егоизтични копелета каквито сме всички ние. Този човек беше Майка Тереза от Калкута, една жена която се признава за светица в цял свят, живот напълно оправдаващ тази титла и известност.
Жената излязла пред къщата си, когато видяла тримата старци с дълги бели бради, седнали в нейния двор. Казала им:
„Не ви познавам, но вероятно сте гладни. Влезте вътре, за да се нахраните!“
„В къщи ли е мъжът ти?“ попитали те. Когато получили отрицателен отговор й казали: „Не можем да влезем, докато не се върне!“
Вечерта съпругът й се прибрал и тя му разказала за случката. „Иди и ги покани да влязат сега.“ Тя изпълнила заръката и ги поканила, но отговорът, който получила бил малко странен. Те й казали: „Не можем да влезем у вас заедно!“, а на нейния въпрос ЗАЩО, единият от мъжете отвърнал, посочвайки един от другите двама: „Неговото име е Благосъстояние, на дргуаря ни – Успех, а аз съм Любов.“ След това добавил: „Прибери се и обсъдете със съпруга си кой от нас ще изберете да поканите у дома си!“
Едно малко момченце искало да срещне Бог. То знаело, че трябва да измине много път до мястото, където Бог живее. И така, то сложило в куфарчето си сандвичи и лимонада и започнало своето пътешествие.
Когато изминало едва три пресечки, момченцето видяло един възрастен човек. Той седял в парка и наблюдавал гълъбите. Момчето седнало до него и отворило куфарчето си. Тъкмо щяло да отхапе от сандвича си, когато забелязало, че възрастният мъж поглежда гладно. То предложило на човека сандвич.Старецът приел сандвича с голяма благодарност в очите и се усмихнал на момчето. Усмивката му била толкова любезна, че момчето поискало да я види отново и предложило на мъжа лимонада. Той отново се усмихнал на момчето. То било възхитено. И те седели в парка целия следобед, яли и се усмихвали, без да си кажат и думичка.
Е дин ден маймуните в зоологическата градина решили да направят пътешествие с учебна цел. Вървели, вървели, спрели и една от тях попитала:
— Какво се вижда?
— Клетката на лъва, басейна на тюлените и къщата на жирафа.
— Колко е голям светът! Колко е поучително да се пътува!
Отново тръгнали на път и спрели чак по обяд.
— Какво се вижда сега?
На всеки рожден ден след 12-та ми година получавах по една бяла гардения от анонимен изпращач. Към нея никога нямаше нито картичка, нито бележка, а от цветарския магазин нищо не можеха да кажат, защото поръчката винаги бе плащана в брой. След известно време се отказах от издирването на изпращача. Просто се наслаждавах на красотата и на омайния аромат на това вълшебно, съвършено бяло цвете, сгушено в гънките на меката розова хартия.
Имаш младост и хубост,
цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш -
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?
АКО ЖИВОТЪТ Е ИГРА, ТОВА СА ПРАВИЛАТА - д-р Чери Картър-Скот
"Животът е поредица от уроци,
които трябва да се изживеят,
за да бъдат разбрани."
Хелън Келър
Десетте правила за човешките същества не са вълшебни, нито пък обещават постигане на вътрешен покой само чрез 10 стъпки.
Те не предлагат светкавично изцеление на всички емоционални и душевни болки и не носят моментално просветление.
Единственото им предназначение е да ни служат като карта по пътя на духовното израстване.
Те не са задължителни; те не нареждат какво трябва и какво не трябва да правим, да мислим или казваме.
Те не са заповеди, а само напътствия за това, как да играем играта "Живот".
Няма задължителен модел за действие.
Целта е да се пробуди съзнанието и пътуването в живота да стане по-лесно.
Десетте правила за човешките същества са:
1. ЩЕ ПОЛУЧИШ ТЯЛО
В книгата на Хорхе Букай „Нека ти разкажа“ има невероятна притча за един човек, който си купува обувки с два номера по-малки.
С това свое намерение той учудва опитния продавач, колегите си и нас, читателите. Накрая се оказва, че целта му е да преживява болките от стягането на обувките, за да може, като ги свали, да се наслади на облекчението.
Доста болезнен начин да си доставяш удоволствие!
Притчата за човека с два номера по-малки обувки ми направи голямо впечатление още първия път, когато я прочетох. Лично за мен изводът от нея е, че не е необходимо сами да си причиняваме страдание, за да може накрая да изпитаме облекчение. Още по-важното е, че облекчението ни най-малко не се доближава до чувството за щастие. Твърдо съм убеден, че съществуват позитивни начини, чрез които да увеличаваме чувството си за щастие.
Например благодарността.
Достатъчно е да изградим навика да се фокусираме върху позитивното, да го оценяваме и да му се наслаждаваме. Благодарността е научно доказана стратегия за увеличаване на щастието ни. И както виждате, няма нищо общо с това, да си причиняваме сами страдание; няма и следа от мазохизъм. Облекчението на мазохистичното страдание е само бледа сянка на това прекрасно чувство.
Разказът на Х. Букай ме наведе на още една мисъл: колко много можем да научим за човека, за неговата психология, убеждения и характер от едно просто действие – избор и покупка на чифт обувки. Смятам че е така, защото в повечето случаи същността на човека се проявява дори в едно-единствено действие. Х. Букай ми подейства стимулиращо и ето какво осъзнах, когато става въпрос за обувки.
Чудото на „тайната“
Миналата седмица и аз тръгнах да си търся нови обувки. Обиколих всички магазини на главната улица, но без успех. Все не можех да си харесам обувки, които да ми са удобни, да ме впечатлят визуално и да ме накарат да кажа - „Ето ги, точно тях търсих!“
След като не намерих нищо подходящо и в поредния магазин, реших да спра търсенето за днес и да продължа на другия ден. В този момент се натъкнах на един закътан магазин и реших да опитам за последно. Там се материализира чудото на „тайната“. На един от рафтовете стояха и ме чакаха новите ми обувки. Имах невероятния късмет да отговарят на моя номер, да са единственият и последен чифт, а когато ги пробвах, веднага почувствах колко са удобни.
Купих ги и си тръгнах удовлетворен и щастлив. Дотук въобще не се бях сетил за разказа на Х. Букай и психологията на обувките. Но...
Гостенката и тайната на "тайната"
Същата вечер на гости ни дойде една семейна приятелка. По време на разговора ни ме попита какво мисля за филма „Тайната“. Въпреки че съм го гледал няколко пъти, все не ме напуска усещането, че нещо от „тайната“ на този филм ми убягва. Гледам го и оставам с впечатлението, че не се набляга достатъчно на това, да преследваш активно и упорито мечтите и желанията си. Но това е друга тема.
И така, говорейки си за тайната, ми споделиха: „Като си помисля за нещо, което искам, то скоро се случва“. Значи „тайната работи“!
Но моята тайна, която и аз споделих с гостенката, е малко по-различна: да знаеш какво искаш (удобни обувки, които да ти харесват на външен вид), активно да работиш за реализирането на мечтите и стремежите си (обикаляй всички възможни магазини), не се примирявай с нещо по-малко от това, което искаш за себе си (не си купих обувки, които не ми харесват достатъчно, дори бях готов да чакам, докато не намеря най-подходящите за мен).
В този разговор за тайната аз си формулирах ясно моята лична тайна за „тайната“:
1. Да знаеш какво искаш – конкретно и точно.
2. Активно да работиш за превръщането на желанието си в реалност.
3. Да не се примиряваш с нищо по-малко - това ми е любимата част!
Три прости правила, които работят за мен. И един жокер към тях - винаги ги гарнирам с доза оптимизъм - рано или късно слънцето ще огрее и на моята улица.
Това е моята „тайна“, скрита в чифт обувки, и благодаря на Х. Букай, който ми напомни, че човек най-добре се разкрива в своите действия и че дори при избора на чифт обувки ние имаме възможност да изграждаме своя характер и отношението си към живота.
Източник : http://www.shtastieto.com
Като чуя “усмивка на/от непознат” и се сещам за много и различни случки, което е хубаво, защото ще рече, че често давам или получавам такива усмивки. И сега ми се иска да разкажа за една част от тези случки – тези, които са ми оставили най-ярък спомен и топло чувство. Малко разхвърляни мисли, но затова пък много искрени и естествени, родени спонтанно, така като се раждат и усмивките.
Като се замисля, май основно се усмихвам на непознати из автобусите на градски транспорт. Макар понякога хората там по принуда да си стават доста близки и да е спорно доколко могат да се нарекат „непознати”. Усмивката ми към непознат преминава през най-различни нюанси.
Извинителна усмивка тип „ще може ли евентуално някак си да се разминем”. Услужлива усмивка, казваща без думи „седнете вие, аз ще си повися права” или „ да, тук трябва да слезете за…” Леко разсеяна усмивка от рода на „я, каква хубава чанта/ шалче/ гривна носите” или „ах, покрай какво хубаво цъфнало дръвче минахме”. Малко учудена усмивка тип „ей, какъв усмихнат човек; не съм само аз значи”. Силно настойчива усмивка „дали ако продължа да се усмихвам, някой ще вземе да ми се усмихне или ще си остана единствената усмихваща се в тоя автобус”.
Такива усмивки – колкото си искаш, но една е малко по-особена. Беше в началото на зимата. Късна вечер, всички се прибират от работа. До мен един усмихнат господин пътува с жена си. Твърде сме близо и дори и да не искам, нямаше как да не чуя разговора им: „… и погледни всички колко уморени изглеждат. Все млади хора, а вече потънали в грижи и не се усмихват.” Обърнах се към него (доколкото можах) и се усмихнах. И двамата ми се усмихнаха в отговор и той се поправи „Е, почти всички.” После аз трябваше да слизам, но до края на вечерта си бях все така усмихната и днес, когато си спомням случката е все така с усмивка.
Има и една друга усмивка, която съм подарила на непознат. Ще разкажа за нея, въпреки че се случи на работа, а там нали уж трябва като секретарка и „лице на фирмата” да се усмихвам на всички, независимо дали ми е до усмивки или не. Този ден обаче явно съм била толкова естествено и щастливо усмихната, че съм впечатлила куриера, дошъл да ни донесе поредното писмо и чак ме попита защо толкова красиво се усмихвам. Така изненадващо ми дойде този въпрос, че само го погледнах учудено и единственият отговор, който успях да измисля, беше да му се усмихна още веднъж. Истината е, че и до сега не мога да се сетя за някаква конкретна причина да съм била усмихната. Но от тази случка тогава ми стана така весело, че още на колко много хора се усмихнах през този ден. А сигурна съм, че след моите усмивки и неговият ден е бил малко по-усмихнат.
Любимата ми история е с една съседка в блока. Виждала съм я само 2-3 пъти в асансьора и дори не знам името й, така че предполагам се брои за непозната. Та, тя все изглежда малко тъжна и уморена, но когато й се усмихнеш, настъпва такава промяна в нея! И на нейното лице грейва усмивка и то сякаш става съвсем друго – по-красиво, по-младо, по-живо и дори изглежда истински щастлива. Първият път, когато й се усмихнах бях толкова изненадана от промяната, която видях в нея, но от тогава всеки път, когато я срещна, не пропускам да й се усмихна и всеки път тя се преобразява и лицето й грейва.
Случвало ми се е, разбира се, освен да давам и да получавам усмивки от непознати. Имам най-ярък спомен от една сутрин, вървейки по улицата на път за работа. Вече дори съм забравила как изглеждаше човека, който ми я подари, но никога няма да забравя усмивката му и чувствата, които тя предизвика в мен. Това беше една от най-откритите, искрени, слънчеви и дружелюбни усмивки, които някога съм получавала. Такава усмивка не можеш да отминеш, защото тя те спира по средата на крачката ти, омагьосва те и ти прошепва колко красив е животът. Дори не усещаш как и на твоето лице е изгряла усмивка – също толкова огромна, естествена и заразителна за околните, колкото тази, която са ти подарили. И после усмивката не ще да слезе от лицето ти цял ден и ти е едно такова усмихнато и се чудиш защо, понеже няма никаква друга конкретна причина. И наистина е вярно това, което пише в стиха за усмивката – тя трае само миг, но споменът за нея може да продължи цял живот.
Ще продължавам да се усмихвам на непознати – никога не се знае колко хубаво нещо може да се случи от това. Да не забравяме все пак, че всеки наш приятел, преди да ни стане приятел, е бил непознат. А както се пее в една руска песничка „реката започва с малкия извор, а приятелството започва с усмивка.”
Иска ми се да вярвам, че тези мои историйки са предизвикали усмивка и в теб, който и където и да си, защото това ще означава, че съм успяла да подаря усмивка на още един непознат.
Източник : http://usmivka.org