Радостта и удоволствието, които изпитваме, когато даваме и получаваме са естествена част от нашата природа. Какво ни отделя тогава от състрадателната ни природа и ни кара да ставаме жестоки, да не уважаваме човека до себе си и да се използваме един друг? И как може да се обясни факта, че има хора, които и при най-непоносимите условия успяват да съхранят естествената си способност за съчувствие и състрадание?
Един от основните фактори които оказват силно влияние за това да бъдем агресивни един към друг, и който ни отдалечава от естественото ни състояние на съчувствие е специфичната форма на езика, която използваме когато общуваме с другите. Наречена „отчуждаваща комуникация” тази форма на общуване блокира нашето съчувствие проявявайки се в различни ситуации.
Един от видовете отчуждаваща комуникация е моралната присъда, която загатва, че хората, чийто действия са в дисхармония с нашите ценности, са лоши или грешни. Такъв вид присъда ще открием в изказвания от рода на: „Проблемът ти е, че си егоист”, „Винаги мислиш само за себе си”, „Това не е възпитано”. Обвинения, обиди, потъпкване, поставяне на етикети и диагнози, критикуване, сравнения – всичко това е вид присъда.
В света на присъдите основното, което ни занимава, е „КОЙ КАКЪВ Е”.
Когато използваме езика на отчуждаващата комуникация и искаме да си обясним поведението на другите, основното, което ни занимава в мислите и в общуването ни, е да търсим грешката в тях. Търсим грешката и в самите себе си, когато се случи да не разберем нещо, или когато не реагираме така, както бихме желали. Вместо да обърнем внимание на това, от което другите може би се нуждаят, а не го получават, ние започваме да класифицираме, анализираме и да определяме степените на погрешно поведение. По този начин, ако партньорът ми иска повече чувства и нежност, отколкото аз му давам, тогава той е „несамостоятелен и досаден”. Но ако аз се нуждая от повече чувства и нежност, отколкото той ми дава, тогава вече е „студен и безчувствен”. Ако за колегата ми детайлите са по-важни, отколкото за мен, тогава той е „дребнав и критичен”. От друга страна, ако детайлите са по-важни за мен, отколкото за него, тогава той става „мързелив и небрежен”.
Този вид анализиране на хората всъщност е трагичен начин да изразим собствените си ценности и нужди. Трагичен, защото изразявайки така своите ценности и нужди, ние увеличаваме съпротивата и самоотбраната точно от страна на онези, чието поведение е от най-голямо значение за нас. Трагичен е и защото, ако все пак се съгласят с нашето мнение, че грешката е в тях, и все пак решат да действат в хармония с нашите ценности, тогава ще го направят от страх, вина или срам.
Сравнението е форма на присъда.
Друга често срещана форма на отчуждаваща комуникация блокираща състраданието са сравненията. В своята книга „Как да станем нещастни”, Дан Грийнбърг демонстрира с чувство на хумор коварната сила, която сравняващият начин на мислене е способен да упражни върху нас. Едно от упражненията, които той предлага е да се сравним с изобразени на плакат мъж и жена, които според стандартите на съвременните медии, въплъщават идеала за физическа красота. Упражнението гарантирано дава обещаващия ефект: колкото по-често се сравняваме, толкова по-жалки и по-нещастни започваме да се чувстваме. И това е само началото. Какво става ако почнем да сравняваме начина си на живот, парите които печелим, колата която караме и постижения, които имаме с тези на световно известни личности от телевизията и списанията. Става очевидно колко нещастие сме си докарали и колко успешно този начин на мислене блокира съчувствието – както към нас, така и към другите.
Мислене, базирано на принципа „на всеки според заслуженото”, блокира състрадателната комуникация.
Отчуждаващата комуникация също така е свързана с разпространеното схващане, че някои постъпки трябва да бъдат възнаградени, а други – наказани. Този начин на мислене е изразен чрез думата „заслужава”, например „Той заслужава да бъде наказан за това, което стори.” Това предполага лошотия от страна на онези, които се държат по определен начин, и приканва те да бъдат наказани, за да се разкаят и променят своето поведение. В интерес на всички хора е да се променят не за да избягват наказанията, а защото виждат ползата за самите тях от една такава промяна.
Вместо да се учим как да бъдем наясно със собствените си чувства и нужди, ние израстваме, усвоявайки език, който предразполага към използването на епитети, сравнения и изисквания, както и към произнасянето на присъди. Въпреки това радостта от това да даваме и получаваме и да бъдем съпричастни е част от нашата природа. С помощта на подходящи езикови и комуникационни умения ние можем да запазим своята човечност и в най-тежките моменти. Откликвайки на нуждите на хората, разбирайки и съпреживявайки техните мисли, думи и чувства ние създаваме устойчиви и дълбоки взаимоотношения с тях. Взаимоотношения, трудно заменими в днешния взаимосвързан свят. Взаимоотношения необходими за успеха и щастието на всеки човек.
Източник: Общуване без агресия - наръчник по ненасилствена комуникация, Маршал Розенберг
